Pегионален център - ПЛОВДИВ
ЗАДРУГА НА МАЙСТОРИТЕ НА НАРОДНИ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ

Малко история и малко теория:

Соня Семерджиева (специалист в РЕМ – Пловдив):

Кратък обзор на възникването и развитието 

на занаятчийските еснафи  в   Пловдив

от ХVІ век до първата половина на ХХ век

 

Българските занаяти водят началото си от дълбока древност. Наред със земеделието и скотовъдството, през Средновековието технитарството съществува като един от основните поминъци у нас. Но най-голям подем българското занаятчийство бележи през първата половина на ХІХ век.

Като средища на интензивна търговско-занаятчийска дейност градовете в българските земи, предопределят по-различния облик и по-особени темпове в развитието на османското стопанство. Ето защо усилията на върховната власт са насочени към поставяне на градската икономика в услуга на държавните интереси (чрез регулиране, направляване и насърчаване на търговско-занаятчийската дейност в градовете). Сигурни постъпления в това отношение са набирани въз основа на значителния брой османски разпоредби и закони[1] (кануни и кануннамета) от ХV-ХVІ век, които са ценни източници за стопанската история на градовете в Османската империя.

Значителният брой население, което нараства през ХVІ век и особено непроизводителния слой сред него (османски чиновници, гарнизони и др.) налагат местния пазар да изобилства от провизии и необходими занаятчийски произведения.

Това налага появата на еснафски сдружения в почти всички занаятчийски производства, обединяващи майсторите производители от един бранш. Те се характеризират с относителна вътрешна самостоятелност.

Нарасналото търсене предопределя интензивното развитие на занаятите през XVIII в. Това води до промени в самата организация на занаятчийското производство. Първостепенно място заема вече сравнително добре уредената занаятчийска работилница, в която работят известен брой чираци и калфи. Появяват се нови производства и възникват специализрани райони, в които преобладават определен вид занаяти.

През ХVІІІ-ХІХ век произведенията на българските занаятчии постепенно завладяват близките и далечни пазари на Османската империя и се налагат със своето високо качество и богат асортимент. Естествено най-голям разцвет имат занаятите, свързани с производството на предмети за бита и особено за нуждите на войската. Турската власт се отнася благосклонно към занаятчиите и поминъкът им е добър и доходен (Цветкова, 1972: 79-82).

Свидетелства за значителния брой на занаятчии-специалисти в Пловдив има още от началото на ХVІІ в. От тук властта често набира принудително такива, за да работят в Цариград. Според военна заповед от 1610 г. оруджии (технически лица към войската) сабяри с всички техни инструменти и майстори на лъкове от Скопие, Пловдив, София[2], са задължени да отидат на работа до 1650 г. в цариградските оръжейници (Пляков, 1970: 141-142).

Съществено значение за развитието на занаятчийското производство има ферманът на султан Мустафа III от 1773 г, с който на еснафските организации се гарантира вътрешна автономия и държавно покровителство. Регламентира се структурата на еснафите, изясняват се техните права и задължения. Тази височайша намеса е категорично доказателство за това, че една значителна част от производството на занаятчийските сдружения отива за задоволяване нуждите на държавата.

Еснафът е най-всеобхватната стопанска и обществена организация в османската система, подкрепяна от държавата поради фискални и социални съображения, търсена от населението като единствената му професионална и социална опора. Постепенно тези организации се превръщат в голяма сила със свой закон, устав и ред. Всяко сдружение си избира първомайстор (устабашия), който го представлява и работи за благоденствието на занаята.

Пловдив е сред икономически най-издигнатите градове в балканските земи на империята. Търговско-занаятчийския център на града, разположен в подножието на Трихълмието достига своя разцвет през ХVІІІ в. В него се съсредоточава не само стопанския, но и обществения живот на възрожденския град. Изворовите данни не позволяват да дадем точна хронология за началото на цеховата (еснафската) организация в Пловдив. В султанска заповед до кадията на Пловдив от 15 април 1571 г. относно изработените в Пловдив аби[3] се споменава за съществуването на абаджийски еснаф в града още тогава, въпреки че Апостолидис посочва като година на създаването му 1685. Типично за еснафите в градовете е разположението им в отделни улици, т. н. чаршии. В пътеописанието на Евлия Челеби се съдържат данни, от които могат да се правят изводи за съществуването на еснафи в Пловдив още през първата половина на ХVІІ век. Той отбелязва, че “чаршията има 880 дюкяна”, споменава за “богата Тахтакаленска чаршия, рибарски, платнарски и ахтарски пазари”, а “едната чаршия с 300 дюкяна се намира в отсрещния Варош”. Това е несъмнено свидетелство за наличието на еснафи в Пловдив още преди 1650 г.

Още от самото начало на османското владичество Пловдив е един от големите търговски и занаятчийски центрове, където занаятите процъфтяват и се роят. Най-старата запазена Кондика, водена на гръцки език, е на Пловдивския абаджийски еснаф. Кондиката съдържа данни от 1685 г. до средата на ХІХ в. Главно за повишаванията и обявяването на майстори. В нея са вписани отделни задължения, които имат характера на статут, отразени са исканията за помощ, сметки на отделни плащания, заеми и т.н. (Тодоров, 1972: 110-111)

След създаването на еснафа на абаджиите (цял век преди султанския ферман, а вероятно и по-рано) последвало създаването и на другите. Понеже те се развили и напреднали, особено след издаването на фермана на султан Мустафа ІІІ през 1773 год. В него се определят задълженията и правата на членовете на всеки руфет, ползващи се от защитата на управляващите власти, без да им се създават трудности съгласно закона за тяхното функциониране. 

Изворите свидетелстват за наличието на дюкяни и работилници на абаджии, ахтари (бояджии), астарджии (платнари), бакали, барутчии, бербери, бучакчии (ножари), арабаджии (колари), касънджии, джелепи, куюмджии, кафтанджии, кюркчии, мумджии, папукчии, сахатчии, тюфекчии, унджии, фесчии, фурнаджии и пр.

“Около Безистена били работилниците и магазините на различните сдружения (руфети, еснафи)”, между които и “демирджийниците, чилингирджийниците, бучакчийниците, тюфекчийниците” (на север от Безистена в малките криви улички). На изток от Безистена се намирали големите колониални магазини (ахтарджийниците), балъкпазар и месарниците; на юг от него се помещавали работилниците за налъми (лаленджийници), зарзаватчийниците и магазините за плодове (имишчийници) и мохамеданските сладкарски магазини (муфалевчийници); на запад в околните криви улички се помещавала Златарската (куюмджийска чаршия) със златарските работилници и бижутерийни магазини.

През 1821 г. главните еснафски сдружения в Пловдив възлизали на 15 според Апостолидис, като по реда на тяхното значение са следните: този на абаджиите, кавтанджиите, кожухарите, бакалите, куюмджиите, шивачите, казанджиите и т. н. Подписите на техните първомайстори стоят под важни общински документи, сочещи верността и благодарността на християните от епархията към султана.

Едва през първата половина на ХІХ век към изброените по-горе сдружения се развиват и организират още тези на бояджиите, на тюфекчиите, сахатчиите, тютюнджиите, унджиите, фесчиите, балсамаджии, сакаджиите и други. Освен българи занаятчии в Пловдив има и турци, евреи, арменци, гърци, цинцари и цигани. Българите упражняват, кажи речи, всички занаяти.

Всички видове занаяти и в Пловдив, както и в други градове и големи селища в българските земи, са изключително (най-вече) в ръцете на българите. Много малко и от инородните елементи се занимават с някои занаяти… С малки изключения занаятите се предават по наследство от бащата на сина… През ХІХ век, особено след Кримската война в Пловдив има повече от 50 вида занаяти (еснафи – б. а.) с близо 600 тезгяха, т. е. работилници и продавници. От тях 15-25 еврейски; 25-35 турски; 15-20 ерменски; 15-20 гръцки (цинцарски); около 100-тина – на гърчеещи се българи (лангери – б. а.) и повече от 400 – чисто български. (Шишков, 1926: 237-239)

Сведения за социалната роля на еснафските организации в Пловдив черпим от документите, публикувани в Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия” на проф. Иван Снегаров във връзка с последното възстановяване на черквата „Св. Димитър” от 1830 г. до 1838 г. В надписът на гръцки на външната олтарна врата се споменават имената на дарителите, подпомогнали този акт: „С благочестивата ревност на енорияшите се изгради отново от основите. 1830 март 15...", както „...че дарения са направили и пловдивските еснафи: кафтанджиите 2000 гроша; кожухарите 840 гроша; бакалите 1000 гроша; шивачите и басмаджиите 1000 гроша; казанджиите 257 гроша; мумджиите 360 гроша; папуджиите 300 гроша; тахтаджиите 100 гроша; аладжаджиите 144 гроша; бахчиваните 300 гроша; фучуджиите 120 гроша; куюмджиите 80 гроша, джумлекчиите 50 гроша, бучакчиите 250 гроша; астарджиите 170 гроша; пиширджиите 60 гроша; хлебарите и симидчиите 400 гроша; саяджиите 210 гроша. Дарения имало също от Перущица, Карлово, Сопот, Станимака и от други места в Пловдивска епархия. Събрани били 165,509 гроша и 18 пиастри". (Алваджиев, 2000 : 104)

Тази статистика съдържа ценни данни за еснафите, а от даренията се добива сравнителна представа за тяхното икономическо положение.

Чак до Освобождението в Пловдив работят 600 дюкяна и работилници, сякаш точно за да покажат, че Ориентът не е пригоден за едра индустрия.

Дори и след Освобождението, по времето, когато Пловдив е столица на Източна Румелия, „главните занимания на това разнородно по националност 33 000-но столично население са занаятчийството и търговията. Близо една трета (9 500) бяха разни занаятчии с по-големи и малки работилници (железари – 1261, дърводелци – 895, шивачи и кожухари – 1515, зидари – 1006, абаджии и гайтанджии – 111, златари и часовникари – 197 и др.), струпани по главната улица Узунчаршия от Джумаята до Марица.” (Стоянов, 1973: 91).

След Освобождението започва бързият упадък на част от тях, което съвсем не е краят им. Причините са комплексни (най-малкото – губенето на огромния османски пазар). Публикациите относно състоянието на занаятите след Освобождението очертават стопански живот, в който първостепенно място заемат отново търговията и занаятчийството.     

От Освобождението до 1900 г. разоряването на занаятчиите, започнало след Кримската война все още продължава. Основните фактори в това отношение са чувствителното стесняване на занаятчийския пазар вследствие на отделянето на България от Османската империя, както и засилената фабрична конкуренция  на нашите и западни произведения.

            С цел подпомагане и защита интересите на занаятчиите и търговците, със Закон, приет от VІІІ ОНС в края на 1894 г. (допълнен през 1906 и 1924 г.) съществуват и действат Търговско-индустриални камари в Царство България. (Шишков, 1926: 254-255). Пловдивската Търговско-индустриална камара обхваща Пловдив и околиите Пловдивска, Станимашка, Пазарджишка, Пещерска, Карловска, Казанлъшка, Чирпанска, Хасковска и новите Пашмаклийски (Кърджалийски) и Мастанлийски окръзи в Родопите.

Съгласно приетия и утвърден през 1898 г. Закон за уредбата на еснафите  са признати 22 групи занаяти, по които могат да се формират еснафски сдружения (чл.1).

От началото на ХХ век до Балканските войни съществува относително подобряване положението на занаятчиите вследствие на общия стопански възход на страната. Краят на това оживление е 1908 г. с настъпилите митнически недоразумения между България и Турция.

На 23.07.1903 г. е гласуван и приет Закона за организация на занаятите и еснафските сдружения, който започва да се прилага едва 1905 г.

Първият от серията разорителни удари за българските занаятчии е периода на войните (1912-1919 г.). През 1914 г. е приет Закон за организиране и подпомагане на занаятите. В този списък попадат само някои занаяти, обединени в 9 групи.

Етапът 1919–1929 г. бележи известно оживление на занаятчийския пазар. Забелязва се стремеж към рационализиране на производството, закупуване на суровини, въвеждане на машини; възникват потребителните кооперации.

Признатите занаяти съгласно чл. 2 от Закона на занаятите от 1933 г. и чл. 2 от Правилника за прилагане на този закон са обозначени в таблица с минималния срок за чиракуване и калфуване. След войните се забелязва движение на занаятчиите от градовете към селата като процентното съотношение е 40:60.

Зародена в условията на чуждо национално господство, държавната санкция създава реални условия за развитие на занаятчийското производство на подчинените народи. Тя придава обществена значимост на труда на българските занаятчии, което им позволява да повишат своята роля в икономическия и обществения живот на града. Занаятчиите използват незначителна помощна работна сила, което говори за дребностоковия характер на тяхното производство. Въпреки това постепенно се формира градска имотна върхушка, в която влизат замогнали се представители от български, гръцки, арменски и еврейски произход – занаятчии и търговци. Всичко това неминуемо рефлектира върху социалните конфликти и движения от ХІХ и началото на ХХ век.

 

                                                                                                   * * *

 

В известна степен далечен приемник на тези еснафски сдружения днес се явява ЗАДРУГА НА МАЙСТОРИТЕ НА НАРОДНИ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ, която е най-старото занаятчийско обединение в България.

През 1967 г. 34 видни български занаятчии от различни краища на страната решават да създадат свое обединение, което наричат “Задруга”. От тогава под нейна егида са организирани над 30 международни участия на наши занаятчии. Проявите в пределите на страната са над 200. Задругата обединява над 3 хил. български занаятчии от цялата страна, като разполага със шест регионални центъра – в Пловдив, Русе, Варна, Габрово, Троян и Враца с център на управление в София.

Задругата е едно от малкото занаятчийски обединения, което провежда изпити за майстори-занаятчии и издава майсторски свидетелства, които доказват автентичния произход на изделията.

Основен приоритет на Задругата е насърчаването на талантливи майстори, както и обучението на млади хора, решили да се отдадат на занаятчийското изкуство.


Бележки:

[1] Вж. Цветкова, Б. Проучвания на градското стопанство през ХV-ХVІ в., С., 1972, с. 79-82. Част от тези извори съставляват разпоредбите, включени в законодателните кодекси от времето на султаните Мехмед ІІ, Селим І, Сюлейман Законодател, Баязид ІІ, които чрез официална регламентация на градската икономика целят осигуряване на постоянни постъпления от търговската дейност посредством наложената върху нея пазарна такса – baç, kara baç, bac-i siyah, и съпровождащите я сродни такси, свързани с търговските операции и занаятчийската дейност..

[2] В споменатите селища през ХVІІ-ХVІІІ в. също има смесени по състав еснафи.

[3] Документи за българската история, т. ІІІ, С., 1940, 18, с. 8-9


Литература:

Алваджиев, Н. Старинни черкви в Пловдив, Издателство "Летера", Пловдив, 2000 г.

Апостолидис, К. М. История на Филипопол, А. 1959, (ръкопис), с. 557-558

Апостолидис, Хр. Пеев. Кондика на пловдивския абаджийски еснаф. – В: Годишник на Народната библиотека в Пловдив, кн. І-ІІ, 1931 г., с. 1-170; кн. ІІІ, 1932, с. 1-186.

Асенова, Зл., Св. Запрянова. “Капана” като търговско-занаятчийски център на Пловдив през Възраждането. В: ИМЮБ, т. 14, с. 162

Бакалов, Г. История на българите. Късно средновековие и Възраждане. с. 431.

Владимиров, И., Състояние на народните занаяти в София и градовете от Освобождението до 1944 г. (по архивни материали), В: ИЕИМ, кн. ХІІІ, С., 1971, с. 287-288.

Възвъзова-Каратеодорова, К. Непресъхващи извори, П., 1975. с. 231; Евлия Челеби посетил Пловдив през 1652 г.

Документи за българската история, т. ІІІ, С., 1940, 18, с. 8-9

Ковачева-Костадинова, В. Занаяти в югозападните български земи през ХV-ХІХ век, С., 1991, с.235.

Пляков, Здр., За регламентацията на градското занаятчийско производство в бълг. земи през ХV-ср. на ХVІІ в. В: ИИИ, 21, 1970, с. 141-142.

Снегаров, Ив. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. - Сб. БАН, кн. 41, св. 2, С., 1949, с. 179.

Стоянов, И. История на Българското възраждане, 1999.

Стоянов, М. Когато Пловдив беше столица., С., 1973, с. 91

ТД Архиви – Пловдив, ф 1973 оп.1 а.е. 28.

ТД Архиви – Пловдив, ф 1973 оп.1 а.е. 31.

ТД Архиви – Пловдив, ф 1973 оп.1 а.е. 33.

Тодоров, Н. Балканският град ХV-ХІХ в. С. 1972. с. 110-111.

Цветкова, Б. Проучвания на градското стопанство през ХV-ХVІ в., С., 1972, с. 79-82.

Шишков, Ст., Пловдив в своето минало и настояще, П., 1926 г., с. 237-239; 254-255.

От изворите:

За еснафа

Каже ли за някого еснафътработен човек” – той е казал всичко за него.

През 1773 г. ферманът на султан Мустафа ІІІ узаконява устройството и дейността на еснафите, техните правомощия и традиционни наредби още от „време оно”: етапи на обучение, тестир, управителни органи, откриване на самостоятелен дюкян, правораздавателни правомощия, наказания и др.

Чиракът постъпвал на работа при някой майстор, за да усвои занаята, без заплащане или срещу минимално възнаграждение. Преминаването на чирака в калфа зависело изцяло от майстора. Той лично го провъзгласявал в калфа като обявявал това на събранието на майсторите. Сроковете за усвояване на различните занаяти били различни.

Калфата всъщност е помощник на майстора и бъдещ продължител на този занаят. Провъзгласяването им за майстори (т.н.„тестир”) било строго регламентирано. То ставало със съгласието на общото събрание на майсторите при определени условия.

За откриването на дюкян се искало специално разрешение, тъй като броят на дюкяните бил определен и много трудно се увеличавал. Новообявените майстори трябвало да се сдобият с т.нар. „гедик” – документ за право на собственост на дюкян. За „гедик” се говори в изворите от ХVІІ-ХVІІІ век. Той се издавал веднъж завинаги, поради което можел да се предава в наследство от баща на син, стига синът да придобие правото да упражнява занаята на баща си.

 

 

За касата

Ръководството на еснафските организации се осъществява от устабашия, касиер и двама чауши – хора, които се ползват с добро име и са изкусни и почитани майстори.

Чаушът е изпълнявал съдебно-изпълнителни и някои технически функции – свикване на управата...

Всеки еснаф си имал обща еснафска каса.  Устабашията бил пазител и на еснафския сандък, който се запечатвал с еснафски печат, като един член от съвета държал печата, а друг ключа от касата. Протомайсторът не отварял касата без присъствието на членовете на съвета. Някои еснафи имали имот и до 100 000 гроша, от които помагали на по-бедните членове.

Важна част от приходите на сдружението са набирани от първоначалната вноска „тестир-парасъ”, която всеки калфа внася в касата на сдружението при провъзгласяването му за майстор (т. нар. тестирлик). Той бил предшестван от изпит на калфата. Тъй като дава право на майсторство, тя е внасяна с радост от новоприетите и с целуване ръката на майстора в знак на почит.

В Османската империя основно условие да се упражнява самостоятелно в отделен дюкян даден занаят било притежаването на правото да се занимава с дадена занаятчийска дейност и да има отделен дюкян. Това право било назовавано ustalik. 

Друг източник на средства в общата касана еснафа били даренията на отделни лица, на които бил отдаван и религиозен смисъл – правени били за опрощение на душата. За общите нужди на еснафа били подарявани пари и различни предмети.

На 10 юли  1713 г. в Кондиката на пловдивския абаджийски еснаф е регистрирано дарение на архонта кир хаджи Мавруди на руфета на абаджиите 46 сахана.

Средства за общата каса били набирани и от различните тържества, устройвани от еснафа.

Набираните средства в еснафската каса били използвани за общи нужди на еснафа: тържества, плащане погребения на бедни, помощи при болест, плащане възнаграждения на длъжностни лица, отпускане на заеми на членове на еснафа и др.

 

 

За Кондиката

Во имя Отца и Сина и святаго Духа. Амин.

            С божия помощ според гражданските обичаи сички майсторе заради свое добро и полза в занаята ни, согласихме ся вов името на света Троица, турваме ред и вързваме, както що има и по други места, еснаф на следующите условия:

            Всякой, който е майстор и има намерение да работи занаята, трябва да заплати една цена на еснафа, както ся намери мунасъп и да ся подпише своеручно в този еснафски Кондик, какво е согласен да биде сос всички заедно, пак тогива ще има правдина да работи занаята като майстор...

 

 

За правилата

Занаятчийските сдружения имат привилегията сами да правораздават, т.е. „да педепсват  своите членове при нарушения. Затова еснафът се смята за най-всеобхватната обществена и стопанска организация в империята през периода на Възраждането.

Всякой майстор куга му намерят за нещо майсторете мунасъп, трябва да ся съглашява, напротив попада под суд еснафски.

Кондика на бояджийския еснаф в Панагюрище, 1866 г.

 

 

За провиненията на калфите и чираците

При причиняване на щета или извършване на друго „зло” от чирак или калфа на лице извън еснафа, бил наказван техният майстор.

 

„Някой калфа или чирак, ако стори някому нещо зло, ще се накаже чорбаджията му според както му се види кабахата му.”

Устав на абаджийския еснаф в Жеравна

 

            „Който от ергените майстори, или калфа, или чирак се улови, че ходи по седенки, майстор от този еснаф ще дава 100 гроша джереме, и 50 тояги еснафски ще му се ударят”.

Кондика на Папукчийския еснаф в Троян

 

 

За зиафета

Според нормите на еснафските организации даването на угощение, наречено още „зиафет”, е начин за отбелязване на радостно събитие, и не само.

 

„И ако някой направи съдружник някого, който не е майстор, да се наказва и единият, и другият, според обичая на майсторите, с по едно угощение на всички майстори, малки и големи.”

Кондика на Пловдивския абаджийски еснаф

 

„Който майстор примами някой калфа от майстора му, да даде на майсторите един зиафет и 5 гроша на кутията.”

или

„Който майстор напупаржа (псува) на някоя майсторица, да даде на майсторите един зиафет и 12 тояги.”

Устав на златарския еснаф в Карлово

 

 

За затварянето на дюкяна

 „Ако някой от майсторите прегреши в еснафските правила, трябва да се накаже. Наказанието се състои в това да даде на църквата 2 оки восък и дюкянът му да бъде затворен една неделя (т. е. една неделя не бива да подхваща работа).”

Устава на абаджийския еснаф в Куманово

 

„Повторително се съгласява механджийския еснаф за в случай, ако да би се хване някой в Св. неделя до отпуск на църквата, че продава, да има право еснафът да му запечата дюкяна 5 дни и една ока восък за първи път; а за втори път 10 дни и 7 оки восък.”

Устав на механджийския и общопродавателен еснаф в Копривщица

 

 „Ако някой от майсторите прегреши в еснафските правила, да се накаже за тюхмоч от ½ ока восък до 4 оки за първа погрешка и непокорност; ако дръзне и втори път, тогаз да му се затвори дюкянът 1 седмица.”

Устав на гайтанджийския и абаджийския еснаф в Трън

 

При противене от страна на еснафлия да му се затвори дюкянът „и десет дни да стои хапас.”

Устав на терзийския еснаф в Етрополе

 

 „Да има протомайстора изин и власт да му затваря фурната, догде си наплати кабахата си”.

Устав на фурнаджийския еснаф в Карлово

 

 

За празника

За веселбите на занаятчиите свидетелства френският пътешественик Еспри-Мари Кузинери, видял празника на табашкия (кожухарския) еснаф през XVII век в Солун, населяван по това време в по-голямата си част от българи.

„Когато този еснаф произвежда нови майстори, целият град празнува, военната музика се чува по всички улици. Серенади се свирят пред вратите на всички големци и на водачите на различните еснафи. Това продължава около 15 дни, а в деня на еснафския празник стават големи празненства извън града и продължават по три дни. Всички жители на града и тези от околността са поканени там по право, без разлика на сан и религия”.                                           

Из Френски пътеписи

 

 

Всякой майстор одължава ся да тачи празниците, които са за празнуване, особено: Обрезание Господне и Светаго Василия Великаго. И така са одължава совсем да варди хубаво и с радост голяма никак да не отваря дикянът си, нито да купува, нито да продава в тоя светлий ден, тоест светая неделя, и да ви даде Исус Христос благополучие на занаята ваш.

Кондика на бояджийския еснаф в Панагюрище, 1866 г.

 

 

За трапезата

Трапезата трябва да се прекади. Някога туй прекадяване е извършвал най-старият в задругата – станеника, сетне, когато в всяко село започнало да се ръкополага свещеник, туй кадене е извършвано от него.

Тая трапеза се не дига цял ден. Гозбите само се променят. Тоя ден в тая задруга е пиршество и всеки пътник може да влезне и да седне на трапезата. На всеки нов гост се слага нова гозба, т.е. в друга паница.

Трапезата се дига едва после голяма вечеря, т.е. вечерта много късно. Имало е обаче случаи, когато са осъмвали на трапезата и посрешали деня, наречен патерица.

Д. Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи

 

 

За патерицата

След празника според народната вяра светецът-покровител си отишъл, но в задругата остая неговата патерица, т.е. тоягата му, с която се подпира. В чест на тая патерица се слага третия ден пак трапеза, обаче много по-скромна и без кадене, без обредни хлябове и без коливо.

На тая трапеза слагат гозби, останали от предния ден, също и хлябовете. На тая трапеза домовладиката с жена си ломят боговицата, от която едната половина оставят пред иконата, а другата чупят и ядат на трапезата. Половината хляб при иконата после отнасят на нивите и тамо я разчупват на ситни залци и ги хвърлят из нивите за Бога.

Д. Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи

 

Доц. д-р Красимира Кръстанова:

                                                                Приложни изкуства и художествен занаят

Възприемането на изделията на домашните специализирани дейности и на­родните занаяти като изкуство се определя от обществените нагласи, художествените интерпретации и научните възгледи. То е плод на XX век, когато от селските къщи и фондовете на етнографските музеи ръчните произведения на анонимни творци започват да се излагат в художествените галерии, така както това се прави в редица европейски страни. В интелектуалните кръгове се подхранва идеята за изграждането на жилищна среда с ярко изразен български характер. Предмети от народния бит заемат почетно място в интериора на градския дом и представят явлението „българ­ски салон". Нещо повече, започва изработването на мебелировка и текстилно обзавеждане, които залагат на преки съответствия или художествени интерпретации на български традиционни образци, с цел да се наложи т. нар. „български стил" [В.Василчина  – Феноменът „български салон” в жилищното обзавеждане от края на 20-те и през 30-те години – Проблеми на изкуството 1, 1996].Чрез модните списания и вестници за жената този стил се налага и в облеклото.Характерни мотиви и колорит на везба и тъкани стават част от украсата на официалното облекло на градската жена. Тази тенденция се поражда още в началото на XX  век, за което свидетелства и предложението на проф. Ив. Шишманов униформата в девическите гимназии да се украсява с български шевици [Д.Васи­лева – Облеклото на интелигенцията в големите градове (1878-1912) – Българска етнология 1, 1994; А.Бутева – Създаване на колективи за традиционна шевица в Пловдив – Български фолклор 1-2, 2004], но набира сили в годините между двете све­товни войни. Основна заслуга има елитът, който се стреми да съхрани наследството, да му придаде ценност и смисъл на национален код [В.Василчина  – Феноменът „български салон” в жилищното обзавеждане от края на 20-те и през 30-те години – Проблеми на изкуството 1, 1996; И.Гено­ва – Модернизми и модерност – (не)възможност за историзиране. Изкуството в България и художествен обмен с балканските страни. София, 2004]. Това води и до промяна в статута на тъкачеството и везбата, които се превръщат в професионални художествени дейности, а обучението за тяхното овладяване се осъществява в специализирани институции, каквито са Занаятчий­ската камара, стопанските училища, Държавното рисувално училище, ръкоделни курсове, [В.Василчина – Ранните перипетии на българския художествен текстил и приносът на жените – Проблеми на изкуството 4, 2002; А.Бутева – Създаване на колективи за традиционна шевица в Пловдив – Български фолклор 1-2, 2004]. В него се преплитат два начина за усвояване на специализираната информация: в кръга на семейството чрез предаване на опита между поколенията и професионалната подготовка в рамки­те на изградените организации [М.Сантова – Типология на художественият труд – обща постановка – Български фолклор 3, 2004]. Това благоприятства не са­мо усвояването на специфични художествени знания и умения, но влияе и вър­ху модернизацията на текстилните изделия (килим, везба, плетена дантела, конструктивно-художествените аспекти на облеклото), които се осъвременяват и обо­гатяват жанрово. Все пак в голяма степен традиционните техники и народното из­куство остават значими за създаването и поддържането на национален стил [В.Василчина – Ранните перипетии на българския художествен текстил и приносът на жените – Проблеми на изкуството 4, 2002]. Тази същностна трансформация в развитието на текстила води до промяна на отношението към него като художествена дейност - той изли­за от сферата на домашното производство и навлиза в областта на занаятите и изкуството.

В същото време започва и изучаването и интерпретирането на изделията от домашното специализирано производство като изкуство. През 20-те години на XX в. изтъкнатият интелектуалец Стефан Л. Костов, по онова време директор на Народния етнографски музей в София, обръща специално внимание върху художественото творчество и естетическите вкусове на българите, отразени в народното облекло, дърворезбата и фолклора [Ст.Л.Костов – Българското народно художествено творчество - София, 1920]. По-късно в съавторство с Евдокия Петева той прилага етнографско-изкуствоведски подход в изучаването на традиционните тъкани, шевици и накити[Ст.Л.Костов, Евд.Петева – Селски бит и изкуство в Софийско – София, 1935]. Този подход е ярко изразен и в издадените албуми, посветени на българските народни шевици [Ст.Л.Костов, Ст.Баджов – Българска народна шевица – София, 1913]. Така се утвърждава гледната точка към домашните специализирани дейности като приложно изкуство. Тя намира място в изследванията, посветени на изкуството през Възраждането, които се отнасят и до народното приложно изкуство [Г.Михайлова – Специализирано приложно изкуство – Етнография на България; том 3, 1985]. Чрез монографични трудове или колективни издания се представя неговото жанрово многообразие, открояват се основните му характеристики и своеобразие.

Проучванията на народното приложно изкуство и естетика намират място в сериозните занимания на видния български етнограф Христо Вакарелски. В тях той отделя внимание на теоретични въпроси, на обзора на жанровете, на общите и регионалните особености в технологичните, композиционните, орнаменталните и цветови решения на творбите [Хр.Вакарелски – Българско народно изкуство - 196З;  Специфика на българските народни изкуства - 1967; Етнография на България - 1974]. В работите му се очертава единството между худо­жествените характеристики и целесъобразността на създадените предмети, като се търсят и взаимните влияния между професионалните занаяти и непрофесионалните специализирани дейности. Това предопределя и художественото богатство в народното изкуство, което дава материален израз на възгледите и идеите, важни за обществото, и едновременно с това отразява творческите схващания и естетиката на българския майстор. Подобно разбиране за народното приложно изкуство се наблюдава и в изследванията на етнографи и изкуствоведи, публикувани след 50-те - 60-те години на XX в. [Бакърджиев 1956; Василиев 1959; Велев 1960; Станков 1960; Арбалиев 1961; Станков 1975; Друмев 1976 и др.]. Всички те обръщат внимание на художествената страна в създаването на изделия, които са плод на професионалните занаятчийски и непрофесионалните специализирани дейности. Тези предмети привличат с характеристиките си, които ги причисляват към сферата на изкуството.

Това е основанието да се появи едно ново понятие в етноложките и из­куствоведски изследвания - „художествени занаяти”. То идва да отговори на про­менения характер и новите функции на занаятите в посока към удовлетворяване на съвременните социални потребности[В.Василчина (съставител и научен редактор) – Народни художествени занаяти в България – София, 1992]. Тяхната ярко изявена художественост, както и осмислянето им като наследени от традиционната култура, ги насища със символни значения и ги прави опора на етнична памет. Не без противоречия се преформулира разбирането за занаят, защото към народните художествени занаяти се подхожда избирателно, като в тази група се включват само онези, които имат ярко изразена декоративност и се вписват в образа за на­родно изкуство [В.Василчина – Грънчарският „рай” на Петър Гигов – в пространството между две културни технологии –Български фолклор, 3, 2004]. По тази логика в нея се включват и онези домашни специализирани дейности (тъкачество, везане, плетене, овчарско и възрожденско дърворезбарско изкуство и т.н.), които носят дълбоко в себе си творчески заряд и представят живата традиция на народното изкуство. Това е и стъпка към утвърждаване на зародилата се още от началото на XX в. промяна в статута на традиционните женски занятия от домашни в патриархалното село в професионални при градски условия. Тя се изразява както с включването им в категорията на изкуствата, които трябва да бъдат преподавани в Държавното рисувално училище, така и с въвеждането им сред другите занаяти, за чието прак­тикуване до 1948 г. (когато прекратява дейността си), отговаря Българската зана­ятчийска камара.

Народните художествени занаяти се институционализират със създаването на ЗАДРУГА НА МАЙСТОРИТЕ НА НАРОДНИ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ, което става след обнародване на Постановление на МС в Държавен вестник от 10.IV.1967 г. Приз­ванието й е да съхранява и развива традициите на народното приложно изкуство, като ги предава на младото поколение и практически да подпомага майсторите в техните дейности. Нейна задача също е да разпространява и пропагандира у нас и в чужбина произведенията на българските художествени занаяти[Хр.Вакарелски – ЗМНХЗ – Българска етнография, 2, 1975]. В структурно отношение  ЗМНХЗ символично повтаря организацията на еснафите от епохата на Възраждането. Тя се състои от Общо събрание, в което членуват всички майстори-членове. Те избират Председател и Съвет на майсторите, които излъчват Управителен съвет. Тяхната задача е да изграждат стратегията за развитие на организацията и да работят за нейното успешно управление и осъществяване на целите. ЗМНХЗ има свой устав, в който е залегнало изискването всеки член да съдейства за опазването на нейния морален престиж, което се изразява не само в етично отношение между майсторите, но се отнася и за добросъвестността в занаята.

Макар че в обновеното развитие на народното изкуство може да се открие идеологически смисъл за придаване на особена ценност на „народностното" по времето на социализма [В.Василчина – Грънчарският „рай” на Петър Гигов – в пространството между две културни технологии –Български фолклор, 3, 2004] не може да се отрече и целе­насочената държавна политика за съхраняване на традиционните занаяти, издигане на техния статус и подпомагане на тяхното съществуване в съвременността. Тази покровителствена политика се изразява в редица конкретни стъпки, като: по-ниско данъчно облагане, грижи за създаване на добри условия за работа на майсторите, безплатно ползване на изложбени зали и търговски площи, отпускане на средства за реклама и т.н. [В.Георгиева – Българските народни майстори в условията на преход към пазарна икономика – Българска етнология, 3-4, 1994]. Престижът на занаятите се издига чрез редовно организираните национални изложби и панаири, а на майстори се присъждат званията „заслужил" и „народен" наравно с творците от другите сфери на изкуството. Ако сравним характера на дейността на държавата с днешните грижи на световните и европейските институции за опазване на нематериалното културно наследство[Конвенция за опазване на нематериалното културно наследство от 2003; М.Сантова и колектив – Живи човешки съкровища – София, 2004], може да се каже, че тя е в синхрон със съвременните културни политики за осигуряване на жизнена трайност на нематериалното културно наследство, включително на знанията и уменията, свързани с традиционните занаяти: тяхното съхраняване, развитие, експлоатация, популяризиране, предаване и възраждане.

За контрол върху качеството на продукцията на майсторите се създава специализирана държавна комисия - Художествен съвет, в който вземат участие изкуствоведи, художници, етнографи и майстори. Неговата основна задача е да преглежда и одобрява произведенията, предлагани за изложби, за пазар или пра­вени по поръчка, като следи начините на изработка, материали, форма, украса, и съдейства за налагане на приетите естетически норми и „народен" стил. По това вре­ме в художествените занаяти съществуват две тенденции: едната се представя от стремежа към съхраняване на българските творчески традициии и образци, а другата - от желанието за обновяване при запазване на народностния характер, което се налага в отговор на съвременните потребности[В.Василчина – Критични паралели за развитито на народните художествени занаяти – Промишлена естетика/Декоративно изкуство, 5-6, 1978]. Това е динамичен процес, който поставя въпроса за познаването и възпроизвеждането на изделията на народните занаяти и мярата при тяхното осъвременяване [Е.Цанева – Втора национална изложба на младите майстори на народни художествени занаяти – Българска етнография, 2, 1987]. И ако в началото на възникването си ЗМНХЗ в по-голяма степен залага на копиране на традиционни образци, то с нейното развитие двете тенденции все повече се уравновесяват, за да се предлагат осъвременени творби в изложбените зали и специализираните магазини.

В творчески порядък майсторите членуват както в групи според местоживе­ене, така и в секции, съобразно занаята, който упражняват. При основаването в  ЗМНХЗ са регистирани около 20 секции, чийто брой в годините нараства. В началото са потърсени и поканени за членове стари майстори с богат опит в ръчните занаяти, а в следващите години се издирват и други - участието в изложби е гаранция за спазване на критериите. След това се разработва механизъм за при­емане на нови членове, който се основава на теоретичен и практически изпит пред комисия, съставена от утвърдени майстори в съответния занаят. Работи се и за предаване на опита на следващото поколение с тригодишно обучение на младежи, след което те се явяват на изпит и при неговото успешно полагане стават също майстори - членове на организацията. ЗМНХЗ проявява загриженост за поддържане на равнището на художествената продукция, която се състои в организиране на семинари и посещения във фондовете на музеи в София и страната в тясно сътрудничество с етнографи и изкуствоведи, с цел изучаване и по-задълбочено овладяване на традиционното народно изкуство (техники, изразни средства, форми, образци). Едновременно с това се уреждат регионални, национални и международни изложби, чрез които се популяризира творчеството на българските майстори и се представят техните художествени достижения.

Така ЗМНХЗ изпълнява ролята на значима институция за съхранение, подкрепа и развитие на художествените занаяти. Разбира се, нейното действително функциониране е по-сложно и противоречиво, защото хората, които обединява, са различни - различни не само по практикуван занаят, но и по отношение на интелектуално равнище, творчески възгледи, технически умения, емоционален заряд. Все пак, тя създава благоприятна среда за изява на художествените дирения на майстори, пристрастени към традиционното художествено наследство и работещи за неговото пресъздаване и обновяване.

[Красимира Хр. Кръстанова -  „Стойна Кръстанова – Кака” (творчески портрет); Пловдив 2009; стр. 9-12;] 

Уебсайт в alle.bg